Нямах представа колко е хубав рая преди да го напусна. Осъзнах го едва сега, когато съм тук на Земята, далеч от моя дом. А какво наричам дом? Дали съм достоен за това място? С какво съм аз по-различен от хората тук и защо аз да заслужавам безсмъртие, а те да са обречени на смърт? И аз съм правил грешки, не винаги съм правил добри дела, подчинението е единственото, което имам. Нямам чувства, нямам емоции. Това е може би моето проклятие. Но тук, сред хората се питам дали има смисъл от това да имам чувства? Струва ли си да съм подвалстен на емоциите? Толкова много болка, съпътства ежедневието на хората, живеят един до друг, а всъщност са на километри един от друг. Боли ме да гледам омразата в очите им, завистта, която няма почивен ден. Вглеждайки се в миналото им и навлизайки в най-дълбоките им страхове виждам само болка, болка по изминалите чувства, болка от емоциите. Дали не съм късметлия, че немога да обичам? Или губя, не съм реален, не съм цял? Може би никога няма да мога да разбера какво всъщност е живота, след като съм лишен от това найстина да го почувствам. Чувствам се като марионетка в ръцете на по-висш разум, но в крайна сметка за това съм създаден, да сем елемент от машината, да служа вярно, без да мога да мечтая. Затова се появява тази дилема, хората не са толкова лоши създания, защото пред времето прекарано тук аз успях да видя качества като човечност, милосърдия,разбиране, успях да видя на какво е способен човек когато обича, успях да видя свободния избор, видях как човек има власт над съдбата си и не се примирява с това, което му е отредено. Моя живот е вечен, но лишен от чувство, от живинка. Човешкия живот е кратък миг от вечността, но в този миг е съчетана толкова много емоция, толкова болка, любов, толкова радост и тъга, този миг е по-ярък от моята вечност, този миг е по-ценнен от реалността. И сега отново се запитвам какво всъщност е рая и дали найстина искам да живея там.


Малко е странно, обаче ме налегнаха такива мисли : )